Из "Трогателна история" на Джером Джером

Преди години прочетох разказа на Джером Джером "Трогателна история". Тази творба е много подходяща за Рождество и искам в навечерието на празника да я споделя с вас.

На героя от "Трогателна история" му възлагат да напише трогателна история за коледния брой на един вестник. След като дълго време не успява да измисли нищо подходящо, героят от разказа решава да се обърне за помощ към свой приятел, известен писател...

Приятелят отговаря на отправената към него молба:

"- Искаш ли да ти разкажа една истинска трогателна история? Тя е кратка, но доста тъжна.(...)

- Това е истинска история за човек, който загубил самия себе си - продължи той, като все още гледаше залеза, сякаш четеше там своя разказ, - за човек, който стоял до собствения си смъртен одър, виждал е как умира сам от бавна смърт и е знаел, че умира завинаги.

Живяло някога едно бедно момче. То по нищо не приличало на другите деца. Обичало да скита само, да мисли и мечтае по цял ден. И не защото било мрачно или не обичало приятелите си, а защото някакъв вътрешен глас нашепвал на детското му сърце, че на него му предстои да научи по-сериозни уроци от другите деца. Сякаш невидима ръка го водела в усамотени места, където можело свободно да се отдава на своите размишления.

Дори сред шума и суетата на многолюдните улици то чувало тихи, но настойчиви гласове и те му говорели за работата, която ще му бъде поверена един ден, работа в името на Бога, която се възлага на малцина. Говорели му, че ще помага на Божиите чеда по земята да стават по-силни, по-честни и по-добри. И когато ноаколо нямало никого, то простирало малките си ръце към небето и благодаряло на Бога за големия дар, който му е обещан - да се труди честно в полза на хората. То се молело да бъде достойно за това доверие и в радостно очакване на бъдещата работа всички дребни житейски горчивини минавали край него като тресчици по течението на бърза река. И колкото повече растяло, толкова по-определено звучали гласовете, докато най-сетне то ясно видяло пред себе си своята работа, както пътникът от върха на хълма вижда пътечката към долината.

Минали години, момчето станало възрастен човек, който вече можел да започне да се труди.

Тогава дошъл злият демон и взел да го изкушава. Дошъл демонът, който е погубил мнозина, по-добри и от него, и ще погуби не един велик човек. Дошъл демонът на светския успех и започнал демонът да шепне на ухото му гибелни думи, а той го слушал.

- Каква полза ще имаш, като изказваш велики истини и благородни мисли? С какво светът ще ти заплати това? Нима най-великите учители и поети - хора, които са отдавали живота си за благото на човечеството, са получавали друга награда освен презрение, присмех и бедност? Погледни наоколо! Не са ли просешки възнагражденията на малцината честни труженици в сравнение с богатствата, които текат като река за ония, които играят по свирката на тълпата? Хората отдават почести на истинските певци едва след смъртта им - и то на тези, за които все още си спомнят, - а мислите, родени някога в техните умове, независимо дали се помнят създателите им, или не, се разливат на все по-широки и по-широки кръгове сред океана на чавешкия живот. Каква полза обаче имат от всичко това те- умрелите от глад? Ти си талантлив, ти си гениален, ти можеш да спечелиш богатство, разкош, власт, мека постеля, изискана храна. Ти можеш да станеш велик в очите на тълпата, ти можеш да се прославиш и да слушаш за славата си със собствените си уши. Работи за тълпата и тя веднага ще ти плати. Заплатата от боговете се чака дълго.

И демонът го надвил - и той се изкушил.

И вместо да служи на Бога, станал роб на хората. Пишел за тълпата онова, което и се харесвало, и тя му ръкопляскала и му хвърляла пари, а когато се навеждал да ги събира, той се усмихвал, свалял шапка и казвал, че е щедра и великодушна.

И вдъхновението на твореца, което е помощник на вдъхновението на пророка, го напуснало и той станал ловък търгаш, чието единствено желание било да узнае вкусовете на публиката и да й угажда.

- Кажете ми само какво ви се харесва, добри хора - крещяла душата му, - и аз ще го напиша за вас. Искате пак да чуете старата лъжа? Обичате, както и преди, старите, отживели условности, изтърканите формули на живота, злите мисли, които като гниещи плевели тровят въздуха?

Да ви пея ли детски песнички, които сте слушали стотици хиляди пъти? Да защитавам ли за вас лъжата и да я наричам истина? Да убивам ли правдата, или да я прославям?

Как да ви лаская днес, утре и в други ден? Кажете само, добри хора, какво искате да чуете от мен, за да мога да мисля и говоря това, което ви харесва, и да заслужа вашите пенсове и вашите ръкопляскания.

Така той станал богат и знаменит, и велик, и носел красиви дрехи, и ядял изискани ястия, както му обещал демонът, и му прислужвали слуги, и имал коне и карети ... И той бил щастлив, толкова щастлив, колкото всички тия неща могат да направят човека щастлив, и само някъде, дълбоко скрити в бюрото му, лежали (никога не му стигнал кураж да ги скъса) малък куп пожълтели ръкописи, написани с детски почерк, и му напомняли за бедното момче, което ходело някога по изтрития паваж на града и не мечтаело за друго величие и за друга съдба, освен за съдбата на Божи пратеник на земята, за момчето, което преди много години умряло и било погребано завинаги.

Това беше много тъжна история, но съвсем не беше подходяща да се предложи на читателите за Коледа. Затова бях принуден накрая да се обърна пак към момичето с разбитото сърце!"

Честито Рождество Христово!

"Затова Сам Господ ще ви даде личба: ето, девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил. Той ще се храни с мляко и мед, докле се научи да отхвърля лошото и да избира доброто ..."

Исаия 7:14-15

"И ще бъде Той освещение и камък за препъване и скала за съблазан на двата дома Израилеви, примка и мрежа за жителите иерусалимски. И мнозина от тях ще се препънат и ще паднат, ще се разбият и ще се заплетат в примката, и ще бъдат уловени."

Исаия 8:14-15

"Защото Младенец ни се роди - Син ни се даде; властта е на раменете Му, и ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира. Неговата власт и мир безкрай ще расте върху престола на Давида и ва царството му, за да го утвърди Той и да го укрепи чрез съд и правда отсега и довека. Ревността на Господа Саваота ще извърши това".

Исаия 9:6-7

Любими цитати

• „Като дете аз бях обучаван в Библията. Аз съм евреин, но лъчезарният образ на Назарянина ми направи неотразимо впечатление. Никой не може да чете Евангелието, без да остане с впечатление, че в него става дума за една жива действителност.”
  
  Алберт Айнщайн

• „Колко красиви и добри биха били хората, ако всяка вечер, преди да заспят, извикваха пред погледа си събитията, станали през деня, и проследяваха точно какво е било добро и какво лошо в собственото им поведение. Така човек несъзнателно се опитва всеки ден отново и отново да поправи нещо в себе си и естествено след време ще постигне много. Този начин може да се използва от всеки, не струва нищо и определено е много полезен. Защото, който не знае тази мисъл, трябва да я научи и изпита: „Чистата съвест прави човека силен!”
  
  Ане Франк – „Задната къща”, 6 юли 1944 г., четвъртък

• „Нека човек размисли как чудесата на Свещеното Писание са безкрайно величави и надвишават всичко човешко, отличават се по съдържание и удивителна простота в стила, в който няма нищо престорено, нищо изкуствено, с характер на правдивост и истина, който никой не може да отрече.”
  
  Блез Паскал

• “I believe that unarmed truth and unconditional love will have the final word in reality. That is why right, temporarily defeated, is stronger than evil triumphant.”
  
  Dr Martin Luther King Jr. – accepting Nobel Peace Prize – Dec., 10th, 1964

• „Хвала ти, Боже, за мъката на деня и спокойствието на нощта, за краткия живот и голямата загадъчна смърт; нека са благословени решенията Твои, според които идваме на тоя свят и си отиваме от него, след като сме се нарадвали и намъчили. Огромни и непонятни са плановете Твои и ясно е, че ние не можем да видим ни посоката им, ни целта им и трябва смирено да ги приемем; но трудно е да бъдеш човек, Господи.”
  
  Иво Андрич (1892 - 1975), сръбски писател, Нобелов лауреат за литература от 1961 г.

• „По това време живееше Иисус, един мъдър човек, доколкото можеше да бъде наречен човек. Той вършеше невероятни дела и беше учител на всички човеци. Така Той спечели много последователи между юдеите и езичниците. Това беше Христос. И въпреки че Пилат Го осъди на кръстна смърт, то Неговите последователи Му останаха верни. И днес има много християни, които се наричат според Неговото име.”
  
  Йосиф Флавий (род. 37 г.) – юдейски генерал в провинция Галилея, „Юдейски древности”

• „Ваше Величество и уважаеми Сенат в Рим, от страна на сенатора Лентул, юдейски управител, поздрав! Разбрах, че желаете да узнаете това, което Ви съобщавам с настоящото писмо. Тук живее един човек, който се радва на голяма репутация, човек силен, т.е. Иисус Христос. Народът Го нарича пророк на истината, а неговите ученици твърдят , че Той е Син Божий, сиреч на Този, който е създал небето и земята и всичко, което съществува... И наистина, о Императоре, всеки ден се мълви за извършените чудеса от Иисуса Христа. Чрез една дума Той дава здраве на болните и живот на мъртвите... Много от юдеите Го считат за Бог, а други Го обвиняват, че действал против закона на Ваше Величество... Този човек не е причинил никога никакво зло никому...”
  
  Публий Лентул – управител на Юдея, писмо до римския император Тиберий (Йерусалим)

• „О, Господи, нищо не е така жалко на земята, както мене човека, когато съм без тебе! Как високо лети моят стремеж, а колко е слаба силата ми... Дай ми вярата ... този дар на даровете, който ми изглежда така велик, колкото е рядък, още по-велик, понеже без него няма мир и доволство.” (Микеланджело)

• “WE CAN DO NO GREAT THINGS, ONLY SMALL THINGS WITH GREAT LOVE.”
  
  MOTHER TERESA

• „Благородний Владетелю, поздрав!... Говори се, че в Галилея се е появил един младеж, който всеотдайно и с присъствието на силен дух, проповядвал нов закон в името на Бога Му, Който Го е пратил. Отначало аз се боях да не би да е някой бунтовник, който да възбужда народа против римляните. Не след дълго обаче стахът ми изчезна. Иисус от Назарет, така се казваше този младеж, говореше повече в полза на римляните, отколкото на евреите...”
  
  Пилат Понтийски – доклад до император Тиберий

• “We make a living by what we get, we make a life by what we give.”
  
  Sir Winston Churchill

• „Отче наш, Който си на небесата! Какво е човекът без теб! Не е ли цялото човешко знание, колкото и огромно да е то, само един дребен фрагмент, ако човек не познава Теб! Не са ли всички човешки усилия, дори и да обхващат целия свят, само едно недовършено начинание, ако човек не познава Теб – Единственият, Който обединява всичко в едно.”
  
  Soren Kierkegaard, “Purity of Heart Is to Will One Thing”
  Сьорен Киркегор (1813 - 1855), основател на екзистенциализма

• „Тебе искам, справедливост и невинност, прекрасна и прелъстителна с чистите си светлини и с ненаситната си ситост! Спокойствие дълбоко има при Тебе и живот безметежен. Който влиза при Тебе, влиза в радостта на Господа свой (Матей 25:21) и не ще се бои и ще се чувства прекрасно в прекрасното. Отклоних се от Тебе и се лутах, Боже мой, премного се отклоних на младини от Твоята твърдина и сам за себе си в пустиня се превърнах.”
  
  Св. Аврелий Августин „Изповеди”

Общуването с неправославни християни

По всяка вероятност по въпроса за общуването с неправославни християни съществуват толкова мнения, колкото е броят на православните християни по света. Чух най-различни разбирания за това необходим ли е диалогът с неправославните християни и кои са начините той да бъде воден успешно. Аз по природа съм силно подозрителна към крайните становища. Еднакво неприемливо ми се струва една християнска деноминация да се затваря в своята изключителност, както и да се твърди, че истината е нещо относително и без значение. Мога да разбера всяко мнение, не мога да приема обаче към общуването с други видове християни да се подхожда с користни подбуди, да се използва сила, демонстрира гордост и налага превъзходство. Не одобрявам все по-често утвърждаващия се двойнствен стандарт, според който ние православните сме твърде изключителни и неправославни християни не могат да влизат в наши храмове, защото щели да ги осквернят, но в същото време в чужбина с готовност приемаме да ползваме предоставените ни от неправославни християни храмови сгради.

Установих от личен опит, че общуването с неправославни християни е особено трудно, донякъде може би заради изобилието от предразсъдъци и клишета, наличието на прилики и разлики в изповядването на християнството, които изискват лична позиция и ангажираност, донякъде и поради факта, че вярващият човек в най-голяма степен се отъждествява с вярата си доколкото последната е много повече от мироглед и най-съкровена същност. Различията са резултат на човешкото начало в Църквата, но не могат да бъдат преодолени с човешки сили. Не могат и не трябва да бъдат пренебрегвани вековете на разделение, отчуждение и развито усещане за самодостатъчност. Но като имаме обаче своята вяра, надежда и любов в Бога, можем да отдадем съществуването на различни видове християни на Неговия промисъл, без в нищо да се чувстваме по-значими или ощетени. Бог има грижата за всеки един от нас.

Диалогът е единственият възможен начин за Истината да се говори и свидетелства с любов и търпение. Тя не е, не може и не трябва да става относителна и поради тази причина различията ни имат значение. Те следва да се познават и по отношение на тях трябва да се внимава. Поради тези причини общуването си го представям по-скоро като опознаване на другия, като сътрудничество в социалната сфера, диалог, основан на убеждението, че само Св. Дух „може да прекрачи границите, но не като прави нещата относителни, а като ги допълва чрез съединяването на всички аспекти на християнската вяра в своята притежаваща безкрайни отсенки пълнота” (Павел Евдокимов „Православието”).

Основни предпоставки за ползотворния диалог са, мисля, молитвата, мъдростта, познаването на собствената вяра колкото може по-добре, смирението като отказ да се търсят лични заслуги и отказ да се съди различния по вяра човек, добронамереността в смисъл на добра воля и искреност в мотивите. Добре е човек правилно да преценява кога и как да изразява мнението си за вярата на неправославни християни и най-важното – да го прави, когато действително добре я познава. Ние безспорно „знаем къде е Църквата, но нямаме право да съдим и да определяме къде Църквата не е” (Павел Евдокимов „Православието”).

За себе си намерих може би точната формулировка за основанието и естеството на едно такова общуване именно в книгата „Православието” на Павел Евдокимов. В нея авторът заявява: „Не някаква оскъдица, която иска обогатяване на вярата, а изобилието на нашата Църква, преизливането на Православието тласкат властно нас, православните, да „излезем от Града” и да встъпим във възможно общуване с неправославните. Този порив е лишен от всякаква прозелитична надъханост, от всякакво желание за тотално обръщане на другите. Ние използваме свободата си само, за да свидетелстваме за нашата апостолска вяра и присъщата й любов ни внушава най-искрено уважение към свободата на всеки. Но в исторически аспект освен съкровището на вярата и нейната пълнота е налице също така и цялата непълнота на истината, обусловена от човешкото начало в Църквата…” По-нататък Павел Евдокимов допълва: „Без да се отказва от нищо от своята вяра, без да отстъпва от древните си канони, които забраняват всяко общуване (дори молитвено) с неправославните, православната Църква встъпва в общуване, моли се заедно с неправославни, участва в развитието на богословската мисъл, сътрудничи с тях в социалната дейност.” По този начин авторът очертава и насоките на възможния засега диалог.

Въпреки трудностите, постоянстването в общуването може да бъде превърнато в свидетелство за славата Божия, защото Неговата сила би се проявила в нашата немощ. Ако някога наистина сме опитали да стигнем до различния по вяра човек, тогава може да се окаже, че това ни е направило по-мъдри и по-богати в изповядването на собствената си православна вяра, защото ще сме постъпили с другите така както очакваме те да постъпват с нас…

Здравейте.

Аз съм млад човек, живея в България и изповядвам православната вяра. Създадох този блог, защото съм загрижена за това, което става в моята Църква и бих искала чрез възможностите на Интернет да споделя опита си с повече хора. Ще се опитам да предложа разнообразна информация, която да включва мнения по актуални за Църквата въпроси, сведения за живота на моята енория, статии, документи и др.

Вече няколко години изповядвам вярата си в зала под наем, защото моята църковна общност беше изгонена от храма си. Година по-късно множество православни християни и избраните от тях свещеници преживяха същото в нарушение на законите в страната, Устава на Българската Православна Църква и Европейската Конвенция за правата на човека.

С този блог не си поставям за цел да търся възмездие. Нямаше да започна да пиша, ако не бях убедена, че насилието има алтернатива и тя е в толерантността и диалога. Прогонването на православни християни от други православни християни не може да бъде изход от нито един конфликт в Българската Православна Църква. Използването на сила не е достойният за християни начин да се решават проблеми и преодоляват трудности. Св. Йоан Златоуст е прав, когато пише: “Християните разсипват принадлежащото на Христа по-лошо от враговете и неприятелите...” (“Шест слова за свещенството”, Слово ІІІ).

Аз не желая насилието да е обликът, който Българската Православна Църква демонстрира пред света. На мен като млад човек ми се иска да принадлежа към една различна Православна Църква, в която Уставът се спазва, отделният вярващ представлява ценност и неговите права се зачитат.

Настоящият блог е начинът, който избрах да пиша за моята Църква такава каквато е...