Общуването с неправославни християни

По всяка вероятност по въпроса за общуването с неправославни християни съществуват толкова мнения, колкото е броят на православните християни по света. Чух най-различни разбирания за това необходим ли е диалогът с неправославните християни и кои са начините той да бъде воден успешно. Аз по природа съм силно подозрителна към крайните становища. Еднакво неприемливо ми се струва една християнска деноминация да се затваря в своята изключителност, както и да се твърди, че истината е нещо относително и без значение. Мога да разбера всяко мнение, не мога да приема обаче към общуването с други видове християни да се подхожда с користни подбуди, да се използва сила, демонстрира гордост и налага превъзходство. Не одобрявам все по-често утвърждаващия се двойнствен стандарт, според който ние православните сме твърде изключителни и неправославни християни не могат да влизат в наши храмове, защото щели да ги осквернят, но в същото време в чужбина с готовност приемаме да ползваме предоставените ни от неправославни християни храмови сгради.

Установих от личен опит, че общуването с неправославни християни е особено трудно, донякъде може би заради изобилието от предразсъдъци и клишета, наличието на прилики и разлики в изповядването на християнството, които изискват лична позиция и ангажираност, донякъде и поради факта, че вярващият човек в най-голяма степен се отъждествява с вярата си доколкото последната е много повече от мироглед и най-съкровена същност. Различията са резултат на човешкото начало в Църквата, но не могат да бъдат преодолени с човешки сили. Не могат и не трябва да бъдат пренебрегвани вековете на разделение, отчуждение и развито усещане за самодостатъчност. Но като имаме обаче своята вяра, надежда и любов в Бога, можем да отдадем съществуването на различни видове християни на Неговия промисъл, без в нищо да се чувстваме по-значими или ощетени. Бог има грижата за всеки един от нас.

Диалогът е единственият възможен начин за Истината да се говори и свидетелства с любов и търпение. Тя не е, не може и не трябва да става относителна и поради тази причина различията ни имат значение. Те следва да се познават и по отношение на тях трябва да се внимава. Поради тези причини общуването си го представям по-скоро като опознаване на другия, като сътрудничество в социалната сфера, диалог, основан на убеждението, че само Св. Дух „може да прекрачи границите, но не като прави нещата относителни, а като ги допълва чрез съединяването на всички аспекти на християнската вяра в своята притежаваща безкрайни отсенки пълнота” (Павел Евдокимов „Православието”).

Основни предпоставки за ползотворния диалог са, мисля, молитвата, мъдростта, познаването на собствената вяра колкото може по-добре, смирението като отказ да се търсят лични заслуги и отказ да се съди различния по вяра човек, добронамереността в смисъл на добра воля и искреност в мотивите. Добре е човек правилно да преценява кога и как да изразява мнението си за вярата на неправославни християни и най-важното – да го прави, когато действително добре я познава. Ние безспорно „знаем къде е Църквата, но нямаме право да съдим и да определяме къде Църквата не е” (Павел Евдокимов „Православието”).

За себе си намерих може би точната формулировка за основанието и естеството на едно такова общуване именно в книгата „Православието” на Павел Евдокимов. В нея авторът заявява: „Не някаква оскъдица, която иска обогатяване на вярата, а изобилието на нашата Църква, преизливането на Православието тласкат властно нас, православните, да „излезем от Града” и да встъпим във възможно общуване с неправославните. Този порив е лишен от всякаква прозелитична надъханост, от всякакво желание за тотално обръщане на другите. Ние използваме свободата си само, за да свидетелстваме за нашата апостолска вяра и присъщата й любов ни внушава най-искрено уважение към свободата на всеки. Но в исторически аспект освен съкровището на вярата и нейната пълнота е налице също така и цялата непълнота на истината, обусловена от човешкото начало в Църквата…” По-нататък Павел Евдокимов допълва: „Без да се отказва от нищо от своята вяра, без да отстъпва от древните си канони, които забраняват всяко общуване (дори молитвено) с неправославните, православната Църква встъпва в общуване, моли се заедно с неправославни, участва в развитието на богословската мисъл, сътрудничи с тях в социалната дейност.” По този начин авторът очертава и насоките на възможния засега диалог.

Въпреки трудностите, постоянстването в общуването може да бъде превърнато в свидетелство за славата Божия, защото Неговата сила би се проявила в нашата немощ. Ако някога наистина сме опитали да стигнем до различния по вяра човек, тогава може да се окаже, че това ни е направило по-мъдри и по-богати в изповядването на собствената си православна вяра, защото ще сме постъпили с другите така както очакваме те да постъпват с нас…