Из "Трогателна история" на Джером Джером

Преди години прочетох разказа на Джером Джером "Трогателна история". Тази творба е много подходяща за Рождество и искам в навечерието на празника да я споделя с вас.

На героя от "Трогателна история" му възлагат да напише трогателна история за коледния брой на един вестник. След като дълго време не успява да измисли нищо подходящо, героят от разказа решава да се обърне за помощ към свой приятел, известен писател...

Приятелят отговаря на отправената към него молба:

"- Искаш ли да ти разкажа една истинска трогателна история? Тя е кратка, но доста тъжна.(...)

- Това е истинска история за човек, който загубил самия себе си - продължи той, като все още гледаше залеза, сякаш четеше там своя разказ, - за човек, който стоял до собствения си смъртен одър, виждал е как умира сам от бавна смърт и е знаел, че умира завинаги.

Живяло някога едно бедно момче. То по нищо не приличало на другите деца. Обичало да скита само, да мисли и мечтае по цял ден. И не защото било мрачно или не обичало приятелите си, а защото някакъв вътрешен глас нашепвал на детското му сърце, че на него му предстои да научи по-сериозни уроци от другите деца. Сякаш невидима ръка го водела в усамотени места, където можело свободно да се отдава на своите размишления.

Дори сред шума и суетата на многолюдните улици то чувало тихи, но настойчиви гласове и те му говорели за работата, която ще му бъде поверена един ден, работа в името на Бога, която се възлага на малцина. Говорели му, че ще помага на Божиите чеда по земята да стават по-силни, по-честни и по-добри. И когато ноаколо нямало никого, то простирало малките си ръце към небето и благодаряло на Бога за големия дар, който му е обещан - да се труди честно в полза на хората. То се молело да бъде достойно за това доверие и в радостно очакване на бъдещата работа всички дребни житейски горчивини минавали край него като тресчици по течението на бърза река. И колкото повече растяло, толкова по-определено звучали гласовете, докато най-сетне то ясно видяло пред себе си своята работа, както пътникът от върха на хълма вижда пътечката към долината.

Минали години, момчето станало възрастен човек, който вече можел да започне да се труди.

Тогава дошъл злият демон и взел да го изкушава. Дошъл демонът, който е погубил мнозина, по-добри и от него, и ще погуби не един велик човек. Дошъл демонът на светския успех и започнал демонът да шепне на ухото му гибелни думи, а той го слушал.

- Каква полза ще имаш, като изказваш велики истини и благородни мисли? С какво светът ще ти заплати това? Нима най-великите учители и поети - хора, които са отдавали живота си за благото на човечеството, са получавали друга награда освен презрение, присмех и бедност? Погледни наоколо! Не са ли просешки възнагражденията на малцината честни труженици в сравнение с богатствата, които текат като река за ония, които играят по свирката на тълпата? Хората отдават почести на истинските певци едва след смъртта им - и то на тези, за които все още си спомнят, - а мислите, родени някога в техните умове, независимо дали се помнят създателите им, или не, се разливат на все по-широки и по-широки кръгове сред океана на чавешкия живот. Каква полза обаче имат от всичко това те- умрелите от глад? Ти си талантлив, ти си гениален, ти можеш да спечелиш богатство, разкош, власт, мека постеля, изискана храна. Ти можеш да станеш велик в очите на тълпата, ти можеш да се прославиш и да слушаш за славата си със собствените си уши. Работи за тълпата и тя веднага ще ти плати. Заплатата от боговете се чака дълго.

И демонът го надвил - и той се изкушил.

И вместо да служи на Бога, станал роб на хората. Пишел за тълпата онова, което и се харесвало, и тя му ръкопляскала и му хвърляла пари, а когато се навеждал да ги събира, той се усмихвал, свалял шапка и казвал, че е щедра и великодушна.

И вдъхновението на твореца, което е помощник на вдъхновението на пророка, го напуснало и той станал ловък търгаш, чието единствено желание било да узнае вкусовете на публиката и да й угажда.

- Кажете ми само какво ви се харесва, добри хора - крещяла душата му, - и аз ще го напиша за вас. Искате пак да чуете старата лъжа? Обичате, както и преди, старите, отживели условности, изтърканите формули на живота, злите мисли, които като гниещи плевели тровят въздуха?

Да ви пея ли детски песнички, които сте слушали стотици хиляди пъти? Да защитавам ли за вас лъжата и да я наричам истина? Да убивам ли правдата, или да я прославям?

Как да ви лаская днес, утре и в други ден? Кажете само, добри хора, какво искате да чуете от мен, за да мога да мисля и говоря това, което ви харесва, и да заслужа вашите пенсове и вашите ръкопляскания.

Така той станал богат и знаменит, и велик, и носел красиви дрехи, и ядял изискани ястия, както му обещал демонът, и му прислужвали слуги, и имал коне и карети ... И той бил щастлив, толкова щастлив, колкото всички тия неща могат да направят човека щастлив, и само някъде, дълбоко скрити в бюрото му, лежали (никога не му стигнал кураж да ги скъса) малък куп пожълтели ръкописи, написани с детски почерк, и му напомняли за бедното момче, което ходело някога по изтрития паваж на града и не мечтаело за друго величие и за друга съдба, освен за съдбата на Божи пратеник на земята, за момчето, което преди много години умряло и било погребано завинаги.

Това беше много тъжна история, но съвсем не беше подходяща да се предложи на читателите за Коледа. Затова бях принуден накрая да се обърна пак към момичето с разбитото сърце!"